Фотограф: Атанас Кънчев

Преди години, когато бях малък, на нашата улица живееше един Човек, който никога не лъжеше. Неговата къща беше малка, боядисана в зелено, и в нея живееше само той...

„Самотните вятърни мелници“, 1969

„Очевидно нужно е умение, нужен е талант, за да видиш и възсъздадеш красотата и поезията на детския свят, за да извлечеш златото от неговите рудници. Младият автор има това умение, притежава този талант, както притежава таланта изобщо да изобразява човека, природата, живота. Всичко в неговото изображение е естествено, непринудено, всичко ни внушава чувството за правда, до която сякаш ние сами сме достигнали, макар това да е художествена правда, дарена ни от творческите хрумвания, от инвенцията на писателя... При цялата си поетичност изображението е реалистично. И не само с това, че е наситено с хумористични детайли. Реализмът е в художествената характеристика на децата, в погледа на писателя към живота и хората. Стратиев не страни от противоречията на живота, от неговите понякога тежки и жестоки закономерности и поврати... Същевременно детската интонация неуловимо, плътно, органически прелива – в един и същи пасаж и израз, в един и същи микрообраз – в гласа на възмъжалия вече герой и писател, спомнящ си за миналото. Как е постигнал Станислав Стратиев това сложно интонационно-гласово единство, си остава тайна на таланта, който както е известно, никога не е сбор от правила. Тук има – несъмнено в тази ранна възраст! – писателска култура, но преди всичко творческа спонтанност. Започнеш ли така, би могъл да отидеш далеч...“

Стоян Каролев „Така да започнеш“, 1969

„Станислав Стратиев е едно от най-значимите и популярни имена на българската литература през последните три десетилетия на ХХ век. Талантът му по един великолепен начин синтезира способността да изгражда човешкия персонаж, в който се оглеждат и архетипни модели на човешкото битие, и духът на времето с остро диагностично социално зрение, чувствително към обществените и човешки заболявания. Проницателно демистифицирайки социалните и народопсихологически дефекти на българското общество и българина, Станислав Стратиев винаги (макар и по различен начин) отстоява един хуманистичен идеал – неговата сатира е вик на болка в един „сложен и двусмислен свят“, одухотвореният му лиризъм (пронизващ най-вече повествователната му проза) е израз на вярата в един по-добър, по-справедлив и по-красив свят, чужда на всякакъв наивен социален или екзистенциален оптимизъм, сгърчваща се понякога в горчив социален сарказъм, но и оцветена с мъдра тъга от преходността на живота и носталгия по красотата.“

Светлозар Игов „В сложния и двусмислен свят“, 2002

© Aeolus project 2016. Всички права запазени.