Моретата на другите галактики

Веднъж един мой приятел реши да пробие дупка в морето. Работата той виждаше така – тръгваш, стигаш до морето, пробиваш там дупката, която ти трябва, и се връщаш. Съвсем проста и ясна работа. За този мой приятел повечето неща на тоя свят бяха ясни и прости. Някои в началото не бяха, но щом той погледнеше на тях със своите добри и умни очи, те, нещата, послушно и дори с радост ставаха ясни и прости. Но когато моят приятел реши да пробие дупка в морето, намериха се хора, които казаха, че е луд. Да пробиваш дупка в морето е лудост.

– Защо? – попита ги моят приятел. – Вие пробивали ли сте?

Оказа се, че не са пробивали.

– Откъде знаете тогава, че е лудост?

Всички казвали така.

– А те пробивали ли са?

– Кои?

– Всички?

Оказа се, че и те не са пробивали. Тогава моят приятел им се извини и запита откъде-накъде той ще е лудият, а не те. И изобщо, защо пречат на човеците да вършат работата, която са си намислили, с разни изказвания и подмятания. Той е решил да пробие дупка в морето и ще я пробие. При това няма много време – дупката му трябва сега.

Сбогува се с хората, които казваха, че е луд, взе си инструментите и тръгна към морето.

Преди да тръгне към морето, той се сбогува и с жена си. Тя казваше, че другите хора са си опра­вили живота и сега се разхождат с колите си из България, кръстосват пътищата и се радват на времето, а той е тръгнал да пробива дупки в морето. Приятелят ми я гледаше с добрите си и умни очи, но тя не ставаше ясна и проста, както повече­то неща, а си оставаше същата. Тогава той й каза „Довиждане“ и се качи на влака.

Във влака започнали разговори, както става по влаковете – най-напред за времето, след това мис­ли и изводи за мачовете, после за външната политика и последните ходове на международния империализъм. Накрая започнали да си признават кой за какво пътува. Оказало се, че всички пътуват по работа.

– Вие по каква работа? – запитали моя приятел.

– Ще пробивам дупка в морето – отговорил.

– Значи, без работа – засмели се хората, – малко на гости, а?

– Защо? – казал моят приятел. – Нали ви казвам, ще пробивам дупка в морето.

– Ама вие сериозно ли? – запитали хората.

– А как? – казал моят приятел. – Сериозно, разбира се. Ето и инструментите.

– И ще пробивате дупка в морето?!?!?

– Така съм решил! – отговорил моят приятел. – Ще ходя да свърша тази работа, докато не е станало късно. Сега ми трябва.

– Значи, сега ви трябва? – запитали те.

– Сега – казал моят приятел. – Така стана работата.

Пътниците се спогледали и си смигнали.

– А голяма ли ще я правиш? – запитали хората.

– Каквато ми трябва – казал той. – Знам какви размери ми трябват.

Тогава пътниците започнали съвсем внимателно да оглеждат приятеля ми и един по един да излизат навън, за да изпушат по цигара. Малко след това в купето влезли трима души начело с началник-влака. Това, което направило впечатление на моя приятел, било телосложението на тримата. Те се радвали на отлично здраве и ясно се чувало как пращят от сили.

– Едно време такива ги избираха в гвардията – казал им той.

Те моментално се съгласили и го попитали слу­жил ли е в гвардията.

– Бях много малък – казал моят приятел. – Тогава ходех на училище.

Те моментално се съгласили и го попитали свободно ли е мястото,

– Имаше някакви хора – казал той. – Но дали са слезли, или пак ще се върнат, хич не знам. Излязоха навън да изпушат по цигара.

Онези казали, че хората са слезли на предишната спирка, нещо, което се видяло доста чудно на моя приятел, защото багажът им стоял на багажниците.

– В такъв случай те са си забравили багажа – отбелязал моят приятел. – Извънредно разсеяни хора.

Онези го попитали дали могат да седнат в купето.

– Седнете – казал моят приятел, – пък дано да е на добро.

Тримата леко побледнели и го запитали какво иска да каже.

– Шегувам се – казал той. – Така са казвали едно време, когато хората били суеверни.

Тримата видимо се успокоили и го попитали по каква работа пътува, ако не е тайна

– Ще пробивам дупка в морето – казал моят приятел.

– В морето?! – попитали онези.

– В морето – казал моят приятел. – Така стана работата.

– А инструменти имате ли? – попитали пак.

– Ето ги там в ъгъла – посочил моят приятел.

– Добри инструменти! – казали онези – За колко време мислиш да свършиш тази работа?

– А, бързо ще гледам да я свърша – отговорил приятелят ми. – Дупката ми трябва сега.

Тогава един от тях погледнал часовника си  и казал с неестествен глас: „Часът е четири!“ Въпреки че било вече осем. В същия момент всички се нахвърлили върху приятеля ми, извили му ръцете назад, вързали ги и го поканили да отиде в купето на началник-влака. На първата гара го свалили и го върнали обратно в София за изследване. Там oтново се повторила историята.

– Значи в морето? – питал лекарят.

– В морето! – отвръщал спокойно приятелят ми, гледал лекаря с добрите си очи и се чудел защо е това учудване у всички, на които казвал.

– Дупка? – питал лекарят.

– Дупка – отговарял приятелят ми.

Питали го още кой е той и не е ли случайно Джон Ечемиченото зърно, Навуходоносор или египетският фараон Рамзес III.

– Вие да не сте луди? – казaл приятелят ми. – Какъв фараон? Не виждате ли какво пише в пас­порта?

Тогава хората от психиатрията се засегнали и казали, че не те, а той е луд.

– Защо? – питал ги приятелят ми. – Защото искам да пробия дупка в морето ли? А вие искали ли сте някога?

– Не! – отговаряли хората.

– А защо тогава да съм луд аз, а не вие?

– Защото да се пробива дупка в морето е лудост. Невъзможно е.

Моят приятел ги питал дали са опитвали някога да пробият дупка в морето или да направят нещо, за което се знае, че е лудост и че е невъзможно, а те му отговаряли, че не са, и въпреки че работят в лудница, те не са луди.

Приятелят ми ги съжалявал и те съжалявали него, той мислел, че тези хора са много нещастни, а те мислели, че той е много нещастен, той се стремял да смекчи и да намали нещастието им, и те се стремели да смекчат и намалят нещастието му. Накрая приятелят ми си взел инструментите, сбогувал се с хората и си тръгнал. Спомням си, че направо дойде при мен и ми разказа цялата история.

Така хората не дадоха на моя приятел да про­бие дупка в морето. Не му дадоха тези хора, кои­то никога не са искали да направят нещо, за кое­то се знае, че е невъзможно и че е лудост.

Но моят приятел проби дупката. Взе си инструментите, отиде и я проби. Той каза за това само на мене, защото познаваше вече хората, а и защото ние с него се познаваме добре.

И сега морето е пробито, дупката си стои, а хората още обявяват за луди тези, които казват, че отиват да пробиват дупка в морето. Хората може и да ги обявяват, но лично аз знам, че на другите планети първи ще стъпят такива като него. Ще се разхождат из техните кратери и повърхности, ще се гледат лице с лице със слънцето и ще си приказват с тамошните жители, които ще бъдат странни и може би луди. А после ще си вземат инструментите и ще отидат да пробиват дупки в моретата на другите га­лактики.