Когато бях малък, имахме едно куче без опашка.
Когато бях малък, всяко нещо имаше шапка през зимата – трамваят, оградата, замръзналото врабче в клоните, коминът.
Само аз нямах шапка – винаги я губех.
И досега нямам шапка.
Когато бях малък, всички ме обичаха – майка ми, черешите, реката, даже копривата ме обичаше.
Когато бях малък, живеех в куфар и имах много приятели.
Когато бях малък, въздухът ми беше брат, а водата – сестра.
Когато бях малък, тревата беше зелена, божурите – червени, а люлякът – виолетов.
Когато бях малък, мишките влизаха в капана.
Когато бях малък, броях звездите и въпреки това не ми излизаха брадавици.
Когато бях малък, Винету побеждаваше бледоликите.
Когато бях малък, бях свободен.
Когато бях малък.
Когато бях малък, имахме едно куче без опашка.
По цял ден играех с него и баща ми реши да го махне.
Една сутрин го взе и го отнесе чак в Княжево, на другия край на града.
На сутринта кучето беше пред вратата.
Баща ми го взе и го закара в Ихтиман.
След три дни кучето отново се върна.
И така продължи – където и да го носеше баща ми, то се връщаше при нас.
Отново и отново.
Винаги.
И аз съм като кучето.
Нямам опашка и винаги, отвсякъде се връщам към времето, когато бях малък.
А тогава, когато бях малък, имахме едно куче без опашка…