Старецът спеше. В последните есенни дни слънцето се показваше около обяд и въздухът се стопляше малко. В градината беше спокойно, само няколко колички с бебета, също така обърнати към слънцето. По затрупаните с листа алеи рядко минаваха хора.
Старецът спеше на пейката, загърнат в избелелия си шлифер, подложил под главата си бастуна. Не сънуваше нищо.
Бяха отминали хубавите дни, топли и дълги, когато градината беше пълна с народ от сутрин до вечер.
Тогава първи, още на разсъмване, идваха бегачите. Най-напред по чакълестия пясък се появяваше инженерът, пълен човек към шейсетте, и започваше шумно да вдишва и издишва. Малко по-късно дотичваха и останалите двама. Старецът не знаеше кои са и какво работят. Бяха на четирийсет, четирийсет и пет години, слаби, избръснати, по гащета. Тримата тичаха по алеите, разминаваха се, но никога не си кимваха, нито се поздравяваха и това най-много впечатляваше стареца.
Малко след тях минаваха децата за детския дом. В очите им още имаше сън, те подтичваха след родителите си, теглени за ръка.
От различни страни на градината се стичаше първата смяна в близкия цех за пресована ламарина, повечето жени, правеха консервени кутии.
Появяваше се и кучето, голямо, черно, с умни блестящи очи. Правеше огромни скокове между храстите и изчезваше нататък, към паметника на опълченците, в средата на градината. Старецът никога не видя собственика на кучето, нито го чу да изсвири или да подвикне. Разбираше, че е там, по кучето. И когато то преставаше да се мярка като тъмна сянка между дърветата, старецът знаеше, че си е отишъл.
След това в градината нахлуваха учениците, които отиваха на училище. Младостта ги караше да се гонят по тревата, да хвърлят чанти и шапки подир бягащите, да се смеят безпричинно…
След тях в градината настъпваше тишина. Слънцето се показваше между листата на кестените, още високо, още далече, паяжините проблясваха и първите пеперуди започваха да се изкачват по невидими конци към небето.
След пеперудите минаваха пенсионерите – да пазаруват, докато още няма опашки и магазините са полупразни.
Час по-късно най-ранобудните млади майки вече нагласяха количките към слънцето, завиваха бебетата и се отпускаха на пейките. Предстоеше дълъг ден в градината, на слънце и чист въздух.
Приблизително по същото време идваха и поливачите. Тревата полягаше под водните струи, неочаквано зелена, от храстите капеше вода, във въздуха блестяха малки дъги…
По-късно се появяваха учениците, избягали от час. Те се скупчваха на някоя по-закътана пейка, палеха цигари, тънък лилав дим се виеше в прозрачния въздух…
Когато слънцето заставаше стабилно над градината и по чистото небе не се виждаха никакви облаци, един по един започваха да пристигат неговите връстници. Сядаха по пейките, разтваряха сутрешните вестници и потъваха в напечатаните букви. Когато изчетяха вестниците докрай, старецът отиваше при тях. Започваха разговорите, дълги, обстоятелствени, всеки си спомняше нещо, което за него е много важно, и останалите го слушаха, защото идеше и техният ред… Темите се сменяха, старците скачаха от войните на законодателството, след това се насочваха към сушата, а оттам към чирпанското земетресение…
Старецът не участваше в тези разговори, той седеше мълчалив, доволен, че е сред тях, че ги разбира, смееше се на шегите, заслушваше се в споровете и винаги взимаше страна, но в себе си, рядко се обаждаше…
Така изкарваше до обяд, когато старците полека-лека се разотиваха да спят, а работничките от цеха за пресована ламарина изпълваха пейките и уморено почиваха на слънцето… За тях беше обедна почивка.
Между един и четири в градината беше спокойно. Бебетата спяха, студентът тихо прелистваше учебниците си и нещо записваше в една тетрадка, въздухът беше топъл и неподвижен. Заспиваше и старецът, подложил под главата си бастуна, завит в избелелия шлифер. Над градината лежеше покой и сянката на опълченеца от паметника бавно се преместваше на изток.
Към пет часа пристигаше пазачът на градината. Запалваха цигара и разговаряха. Говореше пазачът, а старецът го слушаше. Пазачът се оплакваше от живота, от здравето си, от младите, които не зачитат нищо, от жена си, която непрекъснато се оплаквала от всичко… Докато говореха с пазача, в градината отново се появяваха старците, наспали се, с вечерните вестници в ръце. Разговорът ставаше общ, въпросът беше ще има ли война или не, ще остане ли нещо в този свят, или всичко ще се пръсне на парчета. Камбаната на църквата в края на градината се обаждаше и отмерваше шест удара, количките се стягаха за вкъщи, а старците вече приказваха за Хисаря, за Момин проход и балнеосанаториуми…
Още говореха, когато вечерта безшумно се настаняваше в градината заедно с първите влюбени двойки. Постепенно градината опустяваше, старците един след друг си отиваха вкъщи и все на по-редки интервали преминаваше невидимият трамвай…
Тогава пристигаха момчетата, замъкваха две пейки в храстите и дълго оттам звучаха китари и непонятните английски думи на песни, които старецът не разбираше. Само от време на време долавяше отчаяние в някои от тях или мъка и се досещаше, че този, който я е писал, е бил самотен или познава самотата.
Целувките на влюбените по пейките ставаха все по-дълги, в клоните над него птици се готвеха за сън и шумоляха с крила, нощта се спускаше ниско над градината.
Последни през нея преминаваха пияниците. Идваха от близкия ресторант, той току-що беше затворил, вървяха с несигурни крачки по алеите и се караха… Дрезгавите им гласове потъваха в мрака, за да се появят отново следващата нощ, когато вървяха прегърнати и пееха с цяло гърло. „Петли ми още не са пропели, почакай, либе, не тръгвай…“
А след това в градината не оставаше никой.
Звездите стояха чисти и ясни, старецът лежеше на пейката, завит в избелелия шлифер, и мислеше. Не му се спеше. Не можеше да спи.
Мислеше си за живота, как стават нещата в него, спомняше си различните неща, младостта си…
Банката, където беше изкарал цял живот, колегите счетоводители, първото повишение на заплатата, съобщи му го лично господин Тевекелиев, заместник-директорът…
И сватбата си спомняше, Мария, жена му, в бял прозрачен воал, когато излязоха пред църквата, от насрещните кестени внезапно се пръсна ято гълъби…
Спомняше си първата любов, тя ухаеше чисто, на дюля, още беше пред очите му беседката, замайващата лунна нощ, шумолящите фусти на момичето… Как я обичаше… как го обичаше…
Спомняше си и нацъфтелите сливи, сред които като в бял облак беше потънала родната му къща, конете край реката, моста, от който скачаха като деца… Припомняше си майка си – тя месеше хляб, а той стои до пещта и гледа жаравата…
Спомняше си децата. Как стоеше за първото, за сина, пред родилното в изтънял балтон и мека шапка, а снегът го затрупваше и той потропваше с половинките обувки… Как си разцепи бузата като тригодишен и му я шиха. И как му купуваха куртка и панталони за гимназията и всички му бяха големи и момчето беше готово да заплаче… И после, като се разболя от пневмония… И как дойде с дипломата от университета и го целуна…
И момичето, то се роди шест години след момчето, цяло на майка си, с горящи черни очи, не спираше да пее… Носеше я на гръб, ходеха на екскурзии, когато беше на осем години, ги валя сняг в планината през май и той си изкара акъла, а на нея нищо й нямаше, дори хрема не хвана… Тичаше, пееше, в училище всички я обичаха, в университета също… ожени се много рано…
Те бяха вече големи, децата, самите имаха деца, живееха в другия край на големия град, далече от градината. Сигурно мислеха и те сега за децата си, ако не спяха в тези късни часове…
Не се интересуваха от баща си.
Жена му умря, децата продадоха къщата, а после започнаха да си го прехвърлят. Живееше половин година при едното, половин година при другото. Добре живееше, само да не беше тази точност.
Прехвърляха го с точност до секунда.
Старецът се молеше да сбъркат, да забравят или да го оставят един ден повече при себе си, какво беше един ден…
Но никога не сбъркваха. Годината беше разделена точно наполовина, празник или делник, зима или лято, точно в определения ден едното му дете звънеше на другото и кратко му напомняше да дойде да го вземе. И то пристигаше.
Тази точност накара стареца да се махне.
Излъга ги, че ще живее при един приятел, Зинови Михов, стар колега от банката, и те повярваха. Увери ги, че така е по-добре за него, че е самотен без приятел, а и приятелят му е самичък. Покани ги да видят дома, те се увериха, че има добри условия, Зинови Михов живееше сам в четири стаи, с кахлена печка и стари виенски мебели.
Потърсиха го няколко пъти след това. Зинови Михов казваше, че е добре, но е заминал за Поморие, на кални бани. Или че пътува по Дунава с параход, на тези речни екскурзии, където се събират само стари хора. Или че е някъде в града, но не знае кога ще се върне, на приказки е вероятно. Упокоени от това, че е добре, те вярваха и си отиваха. После престанаха да го търсят.
А старецът живееше в градината.
Дните бяха дълги и топли, наоколо гъмжеше от народ, кестените цъфтяха и прецъфтяваха, упойващ аромат се носеше през юли… Нощите беше горещо, старецът слагаше под главата си бастуна, слагаше го напреко, на облегалката на пейката и долните дъски, така че да му служи за възглавница, от храстите долитаха китари и пееха момчешки гласове.
А после Зинови Михов умря и не остана никой.
Старецът живееше в градината.
Бегачите навъртаха километри, в цеха за пресована ламарина пресите трещяха и правеха консервени кутии и кучето препускаше през храстите като стрела…
Така премина лятото и дойде есен. Тя беше дълга и топла, само денят ставаше все по-къс, смрачаваше се рано, мракът изпълзяваше от храстите още в шест часа…
Отмина и циганското лято, с чистите и ярки дни, то беше Божа благодат, но през нощта застудяваше и алеите се затрупваха от нападалата шума.
В градината идваха все по-малко хора, старците си седяха вкъщи, студентът издържа изпитите и замина за Кърджали, и никой не поливаше тревата.
В последните есенни дни слънцето се показваше около обяд и въздухът се стопляше малко. Тогава старецът спеше, загърнат в избелелия си шлифер, подложил под главата си бастуна.
А после се заточиха мъгли, задуха вятър, заваляха есенните дъждове и градината опустя.
Старецът остана сам.
Седеше в мъглата и слушаше дъжда.
Но скоро след това заваля сняг, идеше зима, в градината нямаше никой и той отлетя на юг с последните птици.
Когато ятото направи последен кръг над града, старецът видя далече долу, на земята, малкото ръждиво петно на градината.
Снегът го затрупваше.