Лятото вече преваляше, беше август и майка ми разточи юфка. Когато свърши, тя я изнесе навън, постла чаршафи на двора и остави корите на слънцето да се изсушат. Жълтите кори блестяха на светлината, попиваха слънцето и полека започваха да се свиват и да се разпукват.
Те съхнеха, а аз стоях под черешата, държах един дълъг прът в ръце и пазех юфката от котките и птиците. Птиците, пък и котките много обичат юфка и само чакаха да се зазяпам някъде – веднага започваха да кълват и да хрускат юфката.
Майка ми тръгна на пазар и ми нареди да внимавам с юфката, докато тя се върне, защото иначе няма да стана велик човек. Всички велики хора били много внимателни.
– Всички ли велики хора са пазили юфка? – запитах аз недоверчиво.
– Най-великите от тях – каза майка ми – са пазили.
– И тримата мускетари? – не вярвах аз.
– Особено пък те! – съвсем сериозно каза майка ми.
И отиде на пазар.
Както си стоях така и плашех птиците, отвън по улицата мина Атанас Лудия. Той вървеше като патица, поклащаше се и гледаше с широко отворени очи света.
Атанас много обича да гледа. Спира например до някакво цвете и започва да го наблюдава. Гледа го, гледа го, ние триста пъти да сме отминали на негово място, а той стои и го гледа. Докато го гледа, на цветето дойде пеперуда, завърти се веднъж-два пъти и кацне. Атанас гледа и пеперудата. Гледа я спокойно, полека, без да бърза. Пеперудите не се бояха от него и стояха под носа му, не отлитаха. Атанас никога не посягаше да пипне пеперудите или цветята, които гледаше.
– Атанасе! – викнах му аз. – Ей, Атанасе, какво прави кралица Клара?
– Краде кларнети! – отвърна Атанас. – Крал Карл и кралица Клара крадат кларнети!
На тези неща го учеше един студент, който живееше у тях под наем.Той го учеше на много работи, но Атанас запомняше само онези, които му харесваха.
– Къде отиваш, Атанасе? – попитах го аз. – При кралицата ли? Да не би да е в беда? Да я застрашава опасност?…
Атанас махна с ръка, засмя се гърлено и продължи нагоре по улицата.
Зад мене изцвилиха коне, те тропаха с копита и ровеха земята. Светът трепереше от нетърпение, прекрасен и млад, зелените листа на черешата бяха огромни, а аз стоях и пазех някаква си юфка.
– По дяволите юфката! – извиках и се метнах на коня.
Той се изправи на задните си крака, изцвили пронизително и полетя към замъка на кралицата.
– Дръжте се още малко, мадам! – виках аз. – Сега пристигам!
Под копитата на коня се търкаляха откъснати маргаритки и стъпкани стръкове синчец, гривата му се развяваше от вятъра, а въздухът свиреше покрай мене. От близката гора внезапно изскочиха конниците на кардинала и препуснаха насреща ми.
– Господа! – извиках аз. – Доколко сте господа, това е друг въпрос, но за да не губим време – ето ви моята ръкавица! Защитавайте се!…
Дантелената ми ръкавица префуча и удари по ушите един от конете. Той се изплаши, подскочи и обърна ездача си. Останалите конници се пръснаха като ветрило и ме заобиколиха.
Шпагите блестяха на слънцето, весело звънтяха шпорите, тичаше зелен вятър наоколо, а в очите на хората на кардинала страхът гонеше слънчеви зайчета.
– Един по един, господа! – виках аз и шпагата ми се носеше като светкавица. – На всички ще услужа, не се безпокойте! Давам ви честната си дума!…
Красавците на кардинала побягнаха направо през пожънатите ниви, към реката, а аз пришпорих коня към замъка, който издигаше гордите си кули на близкия хълм. Пред вратите му конят, целият покрит с бяла пяна, се сгромоляса в пълно изтощение на земята. Аз го прескочих и с извадена шпага затичах по стълбите на замъка. Уплашени слуги в ливреи падаха на колене по персийските килими.
– Мадам, вие сте свободна!!! – извиках с прекрасния си глас на кралицата, която плачеше до готическия прозорец.
– Мадам, вие сте свободна!!! – извика и още един глас, в който познах гласа на Атанас Лудия.
Кралицата вдигна очи. Те бяха пълни със сълзи. Аз се обърнах и видях Атанас до мене…
– Момент, мадам! – казах виновно и скочих от коня. – Момент, че юфката отиде!…
Кралицата гледаше с неразбиращи очи.
Кокошките бяха навлезли в юфката и оживено я кълвяха. Аз ги разгоних с пръта и казах на Атанас:
– Атанасе, какви са тези работи, дето ги правиш! Защо не пазиш юфката! Кралицата освободих и без тебе.
– Мадам, вие сте свободна!!! – каза Атанас радостно. – Давам ви честната си дума!
Личеше си, че тези думи са му харесали. Той много обичаше да играе с нас, въпреки че беше много по-голям.
Но никак не съм сигурен в това. Той беше много по-голям само на книга, в регистрите, а иначе не остаряваше. Стоеше си все на една и съща възраст и времето минаваше край него, без да го промени. Сякаш не го забелязваше или пък просто двамата бяха приятели. Атанас беше вечно млад, нищо в него не се изменяше – не растеше на ръст, не се появяваха бръчки по лицето му, очите му винаги блестяха като на момче и не ставаха по-стари. Такъв го нарисува и Човекът, който никога не лъже – с млади блеснали очи. Ние разбрахме всичко това за Атанас от портрета, иначе не бяхме го забелязали.
– Кралицата е свободна, Атанасе – казах аз, – но ние изпуснахме юфката. Виж колко нещо са изкълвали кокошките.
– Кралицата е свободна! – повтори Атанас.
– Добър ден, Атанасе! – каза майка ми, която беше се върнала от пазар, без да я видя. – За каква кралица става дума? За Клара? Онази, дето крадеше кларнети?
– Кралицата е свободна! – засмя се Атанас. – Давам ви честната си дума!
– Аха! – каза разбиращо майка ми. – Моят син пак е препускал нанякъде. Въпреки че го помолих да внимава за юфката.
– Аз…
– И кокошките са изкълвали юфката. Докато той е освобождавал кралицата, те са свършили тази работа.
– Аз съвсем за малко…
– Да, замъкът беше съвсем близо, нали? На две крачки.
Аз наведох глава и се правех, че ужасно съжалявам за всичко.
– А когато през зимата юфката се свърши, ще препуснеш ли до кралицата да ни даде пет-шест кила, а? – запита майка ми. – Щом замъкът е близо…
Атанас използва паузата и се измъкна през вратата. Аз бях навел глава и си мислех какво ли ще бъде този път наказанието.
Знаех, че майка ми не се сърди. Но както казваше понякога на баща ми, наказанието имало възпитателен ефект. А едно момче от нашата улица трябвало да бъде възпитано, просто нямало друг изход. Баща ми кимаше усърдно при тези думи и съвсем сполучливо даваше вид, че е съгласен. Като го гледаше, майка ми не издържаше дълго и избухваше в смях.
Аз се мъчех да правя като баща ми, но, изглежда, не ми се удаваше, защото майка ми не се засмя.
– Хубаво е да препускаш! – каза тя. – Но нали трябва и да ядем нещо през зимата.
– Нашето не се губи! – казах й аз. – Ще изядем кокошките, нали юфката е в тях!
Майка ми се засмя, погали ме по главата и обърна очите си, за да не ги видя. Но и без да ги гледам, аз знаех, че са пълни със сълзи.
– Мадам! – казах аз, за да я развеселя. – Вече ще внимавам! Давам ви честната си дума!
Майка ми се разсмя и влезе вкъщи.
А аз възседнах отново коня и препуснах, този път към вятърните мелници. Тъкмо тръгвах, в двора влязоха Гурко, Тони и Атанас Лудия, възседнаха и те конете си и всички заедно препуснахме към вятърните мелници. Току-що бяхме чели „Дон Кихот“.
Броните ни блестяха на слънцето, росинантите ни цвилеха и летяха по прашните пътища, рицарските ни копия пробождаха въздуха и той стенеше под техните удари.
Ние бяхме много разгневени на злите великани за всички неправди, които вършеха, за това, че добрите страдат, а лошите тържествуват, че едни имат много, а други нямат нищо, че правдата е завързана с железни вериги в пещерата, а неправдата ходи по света, че има още много хора с тъжни очи и плахи пръсти, за това, че омагьосват нашите дулцинеи и ни ги отнемат…
Така препускахме ние в края на август, носехме се из зелените полета, росинантите ни летяха към злите великани, които махаха застрашително крилата си и израстваха все по-големи и по-големи. Но сърцата ни не трепваха, те бяха пълни с гняв и негодувание, бяхме млади и очите ни блестяха, а ръцете ни държаха рицарски копия…
Август отново и отново идва, аз гледам зелените полета – те са пусти. Ние отдавна пораснахме, оженихме се, станахме по-мъдри, а някои от нас без съмнение ще станат и велики – те извънредно много внимават, макар че вече няма домашна юфка, за да я пазят.
И само Атанас Лудия, който е вечно млад и не старее, а очите му блестят като на момче, препуска още, минава покрай нас и вика:
„Напред! Мадам, вие сте свободна!!!“
Но ние само се усмихваме, а той препуска нататък, из зелените полета, към вятърните мелници, които са самотни без нас.