Нещата започнаха случайно и като че ли на шега.
Той написа молбата за квалификационния курс в Смолян, подписа се и си помисли, че трябва да я даде на кмета за параф.
Полегатите букви се редяха красиво, никъде нямаше зацапване или колебание, той се облегна доволен на стола. Есенното слънце осветяваше малката стая, която служеше за дирекция на училището.
Постоя малко така, като се чудеше дали кметът ще го пусне, а след това се сети, че всъщност той е кмет.
Покритите с каменни плочи и потънали в трева и кестени къщи на селцето бяха празни. Петнайсетина старци се щураха из тях и чакаха реда си за отвъдното. Петнайсетина старци и трийсетина кози. Нищо друго не беше останало. Нито деца, нито родителите им. Прогимназията беше празна и кметството беше празно, и кръчмата беше празна.
Отдавна, преди години, всички се бяха преселили в Смолян или в Пловдив, или където им видят очите.
Той беше и учител, и директор, и кмет, и началник на пощата и можеше да отвори и кръчмата, ако имаше кой да влезе.
Беше дошъл тука като млад и беше останал, защото в града не можеше да изкара и половин година – алергията му създаваше проблеми с дишането и белите дробове.
Най-напред беше учител, след това стана и директор на прогимназията, а след това с постепенното напускане на началника на пощата, на кмета и на останалите той стана всичко в селцето.
Заемаше всички длъжности официално, изпращаха му окръжни, бюлетини, нареждания, покани за семинари, викаха го в Смолян за отчет. Властите имаха някакви съображения, най-вероятното беше, че докато има власт, ще има и село. Надяваха се хората да се върнат в затънтеното село, само на километър от границата, правеха сметки за селски туризъм, за ваканции на кон, за близките минерални извори, които все се канеха да разработват.
Годините минаваха, селото все повече и повече потъваше под тревите и храстите, но нищо не се променяше.
Живееше до училището, в голяма каменна къща, с жена си.
Тя също беше учителка, тука се запознаха, тук се и ожениха, беше отдавна, не помнеше вече кога е било и дали е било.
Тя учеше децата, докато имаше деца, а след това си остана вкъщи, четеше, пасеше двете кози, събираше лешници и шипки, печеше кестени и вечер ги ядяха, седнали на каменния праг, докато слънцето бавно потъваше зад хребетите.
Един път, обикновено в края на месеца, той слизаше до Момчиловци и взимаше вестници. Бяха абонирани, събираха му ги и му ги даваха накуп.
Четяха ги всеки ден, по ред, докато дойдеше краят на месеца и той слизаше да вземе другите. Нито веднъж не започнаха от края, искаше им се да научават събитията в тяхната последователност, както са се случили.
Закъснението от един месец не им пречеше, времето тук течеше по друг начин.
Ако долу беше настъпил краят на света, тука щяха да научат чак след месец.
Той погледна молбата и посегна да я парафира. Обикновено написваше „Да! Да отиде! Съгласен!“ и се подписваше. След това добросъвестно я извеждаше и подпечатваше в книгата на кметството. Всички документи му бяха в пълен ред, славеше се като кмет с най-добре поддържана документация от всички села наоколо.
Но не я парафира. Вместо това за свое учудване написа „Не! Прекалено се разхожда по квалификации!“ и се подписа с размах.
Вечерта, когато се прибра вкъщи и топеше от пилешката яхния, той каза:
– Знаеш ли, онзи надут пуяк, кметът, не ме пуска на курса в Смолян!…
Жена му застина, както си беше с лъжицата в ръка.
Той топна залъка в яхнията, подържа го малко и продължи:
– Прекалено съм се разхождал по квалификации!… Той ми казва това на мене, дето непрекъснато е по семинари и преподготовки!…
Жена му го гледаше и не знаеше какво да каже.
Той я погледна с подозрение и каза:
– Защитаваш го, защото май го харесваш! Отдавна съм забелязал… Все имаш работа около кметството, все се губиш в кестеновите гори…
Обвинението беше толкова нелепо, че жена му, без да ще, каза:
– Паса козите.
– Пасеш!… Май мене ме пасеш ти, ама ще видим тази работа!…
Удари с юмрук по масата, разля виното и излезе.
През нощта жена му не спа. Лежеше до него в леглото и прехвърляше през ума си билки, целебни прахове и магии с въглен…
На другия ден той се върна за обяд в чудесно настроение и като изпи три чаши вино, се похвали:
– Днес в кметството пристига онова нищожество, директорът на училището, и ми носи възражение!… Представяш ли си?!? Вчера не го пуснах на курсове в Смолян!… Повишава ми тон, иска ми сметка!… Че като го подхванах – направих го на нищо и никакво!… Щял да напуска!… Да напуска, и без това вече няма ученици от десетина години!…
Жена му окончателно се сбърка.
– На всичкото отгоре ме обвинява, че жена му ми била любовница, представяш ли си?!?!… Тази повлекана! Ходели сме в кестените и не знам какво си… Представяш ли си?!?!
Дните, които затекоха след това, бяха голямо изпитание за жена му.
Тя заживя с трима мъже.
И пощенският началник влезе в живота й, най-неочаквано започна да получава странни телеграми, писма, от които изпадаха есенни минзухари, викаха я в отдавна запустялата и полуразрушена поща за някакви колети без подател, за несъществуващи разговори с хора, които не познаваше и нямаше как да проведе, защото жиците бяха изгнили отдавна под корените на дъбовите гори. Откри, че пощенският началник я ухажва, настойчиво, старомодно, целуваше й ръка и сваляше шапка, като цял се изчервяваше.
Неочаквано и за самата нея стана любовница на кмета. Срещаха се в кестеновите гори, той я любеше върху нападалите листа, дълго лежаха и се взираха в яркосиньото небе на циганското лято. Криеха се дори от козите, потъваха в шумата далече от всякакъв човешки крак и говор. Тайната забранена любов я подмладяваше, завладяваше я нещо непознато, различно и горчиво.
Директорът на прогимназията я следеше, вдигаше й скандали, взе да пие много вечер, да мълчи и да подпухва.
Един ден налетя с брадва върху кмета, гониха се из селото, крещяха и изпоплашиха старците.
После като че ли се примири, само пиеше мълчаливо и правеше скандали с кмета, които началникът на пощата усмиряваше и четиримата сядаха вечер да играят карти, да пият вино и да ядат печени кестени.
Така течеше животът им, в началото тя правеше магии, гореше черни конци, забъркваше еньовче и дяволска трева, вареше ги и му ги даваше да пие, а после този живот започна да й харесва, толкова различен и тръпчив, пълен с неочакваности и премеждия, с тайни и надежди, с любовни писма и нощни скандали. Той беше толкова различен от живота, който бяха живели, жалко, че идваше късно, в есента на дните им.
Не мислеше, че мъжът й е странен, нито пък намираше, че трябва да се промени. Просто реши, че е посетен от Господ, и продължи да живее по-нататък.