Лъвът е на около стотина метра от мен, но няма страшно.
В края на краищата, лъвът също е творение на природата. И той участва в общата хармония.
Човек трябва да е философ.
Няма смисъл да влизам в разправии с него. Все пак – на стотина метра е. И защо?
Не ми прави абсолютно нищо. Просто си ходи.
Тръгва насам. Да-а, величествена гледка – чак тръпки те побиват.
Друг да е на мое място щеше да се скъса да стреля. Но аз съм философ.
Защо да се караме – той не ми прави нищо. Той е просто една по-голяма котка.
А очите му – какъв хубав зелен цвят! И мисъл, каква мисъл напира в тях!
Каква ли мисъл, всъщност, напира?…
Човек трябва да се отнася философски към тези неща. Понякога им отдаваме прекалено голямо значение.
То и да викаш – каква полза?
Друг да беше на мое място, щеше да стреля – двайсет метра е разстоянието, може и да улучи.
А ако не улучи?
И защо да влизам в излишни разправии – той също е дете на природата, както и калинката, да речем. Дори е много по-близко до човека. И двамата сме бозайници.
Струва ми се, обаче, че от известно време той не е само бозайник. Странна мисъл, кой знае защо ми хрумна.
Човек трябва да е философ, да гледа по-широко на тези неща – няма защо да се кара с хората, по-добре си премълчи, отколкото да влизаш в разправии.
Лъвът е на две крачки. Страхотен лъв. Казват, че, ако не го закачаш, и той няма да те закачи. Особено ако се е нахранил вече.
Ама че лъв! Като на изложба. И погледът му отблизо е смислен, като човешки. Та той е почти човек.
Само дето е по-силен.
При това много по-силен.
Но пък човекът е по-умен.
Той е философ.
Мисълта му е нап…