Накрая в цялата държава останахме седем души.
Един в София, един в Пловдив, един в Бургас, един в село Джулюница, един във Варна, един в някакъв железопътен кантон по линията Видин-Лом и един в Доспат.
Другите заминаха.
Стипендианти, комедианти, симпатизанти.
Екскурзианти, музиканти, азиланти.
Емигранти.
Всеки намери някаква причина, събра багажа и замина.
Останахме седмината.
Отначало беше приятно, широко, вървиш ден, вървиш два и не срещаш жив съотечественик.
Свобода, демокрация, плурализъм.
Спокойно можеш да развиваш възгледите си.
Никой не те чува.
Можеш да се движиш по еволюционен път, а можеш и по революционен.
Толерантност, разбиране и спокойствие.
Никой не застава на пътя ти.
Много скоро обаче започнаха неприятностите.
Оказа се, че трябва да вземем властта.
Някой трябваше да стане президент.
Този от Джулюница беше категоричен – щял да прекопава доматите, да пръска лозето и не можел да се занимава с глупости.
Пловдивчанинът се съгласи, но при три условия – онзи от Варна да стане министър-председател, той да бъде президент най-много две седмици и през това време да не приема никакви държавни глави.
Хващал мениер от химна.
Онзи от Варна не се съгласи да стане министър-председател, консервираше паламуд и каза, че не вижда по-идеален министър-председател от този в железопътния кантон.
На всичките ни повиквания обаче кантонерът отговаряше по телеграфа само с едно изречение: „Бързият мина, закъснява с две минути.“
Тогава аз станах министър-председател, за да дам пример, а този от Бургас трябваше да стане председател на Народното събрание.
Той обаче отказа, мотивирайки се с алергия от цъфнали дръвчета и невъзможност да излиза от къщи.
Единствената ни надежда остана съотечественикът ни от Доспат.
Колкото и да го търсехме – никакъв резултат.
Или го бяха изяли мечките, или си беше по пчелините.
При това положение станах и председател на Народното събрание.
Имаше и хубава страна – разходката от Министерския съвет до Народното събрание действаше здравословно.
Но не за дълго. Хванах грип.
Разчитах на депутатския имунитет, но той не помогна.
Сега лежа болен от грип в Министерския съвет.
Тежко е, но още по-тежко ми става при мисълта, че след две седмици ще трябва да стана и президент.
Онзи от Пловдив ще прави рибарник и още отсега си е подал оставката.
Бързият продължава да закъснява с две минути.
Този от Доспат не се обажда.
Страх ме е да не е минал границата.
Щях да направя него президент, а може би и министър-председател – който яде мед, става за всичко.
А след това бургазлията – председател на Народното събрание.
Знам, че алергията му е измислена.
Дано само оздравея.
Иначе България остава без власт.
Боже, пази България и най-вече южната й граница, за да не избяга този от Доспат!…