Боже, пази България

Накрая в цялата държава останахме седем души.

Един в София, един в Пловдив, един в Бургас, един в село Джулюница, един във Варна, един в някакъв железопътен кантон по линията Видин-Лом и един в Доспат.

Другите заминаха.

Стипендианти, комедианти, симпатизанти.

Екскурзианти, музиканти, азиланти.

Емигранти.

Всеки намери някаква причина, събра багажа и замина.

Останахме седмината.

Отначало беше приятно, широко, вървиш ден, вървиш два и не срещаш жив съотечественик.

Свобода, демокрация, плурализъм.

Спокойно можеш да развиваш възгледите си.

Никой не те чува.

Можеш да се движиш по еволюционен път, а можеш и по революционен.

Толерантност, разбиране и спокойствие.

Никой не застава на пътя ти.

Много скоро обаче започнаха неприятностите.

Оказа се, че трябва да вземем властта.

Някой трябваше да стане президент.

Този от Джулюница беше категоричен – щял да прекопава доматите, да пръска лозето и не можел да се занимава с глупости.

Пловдивчанинът се съгласи, но при три условия – онзи от Варна да стане министър-председател, той да бъде президент най-много две седмици и през това време да не приема никакви държавни глави.

Хващал мениер от химна.

Онзи от Варна не се съгласи да стане министър-председател, консервираше паламуд и каза, че не вижда по-идеален министър-председател от този в железопътния кантон.

На всичките ни повиквания обаче кантонерът отговаряше по телеграфа само с едно изречение: „Бързият мина, закъснява с две минути.“

Тогава аз станах министър-председател, за да дам пример, а този от Бургас трябваше да стане председател на Народното събрание.

Той обаче отказа, мотивирайки се с алергия от цъфнали дръвчета и невъзможност да излиза от къщи.

Единствената ни надежда остана съотечественикът ни от Доспат.

Колкото и да го търсехме – никакъв резултат.

Или го бяха изяли мечките, или си беше по пчелините.

При това положение станах и председател на Народното събрание.

Имаше и хубава страна – разходката от Министерския съвет до Народното събрание действаше здравословно.

Но не за дълго. Хванах грип.

Разчитах на депутатския имунитет, но той не помогна.

Сега лежа болен от грип в Министерския съвет.

Тежко е, но още по-тежко ми става при мисълта, че след две седмици ще трябва да стана и президент.

Онзи от Пловдив ще прави рибарник и още отсега си е подал оставката.

Бързият продължава да закъснява с две минути.

Този от Доспат не се обажда.

Страх ме е да не е минал границата.

Щях да направя него президент, а може би и министър-председател – който яде мед, става за всичко.

А след това бургазлията – председател на Народното събрание.

Знам, че алергията му е измислена.

Дано само оздравея.

Иначе България остава без власт.

Боже, пази България и най-вече южната й граница, за да не избяга този от Доспат!…