ШОСЕТО. Бързахме. Всички бързахме да станем големи, разбягахме се на всички страни. Имаше до нас един стар римски път, целият обрасъл с трева и храсти, и плочите му вече бяха изпопукани, не се виждаха. „Не бързайте, казваше ни той, няма значение, дали сте големи или малки, важното е да носите полза, за да не обраснете с трева като мен, да не ви забравят!“ Ама кой да го слуша!
РАГАЦА. Разбягахте ли се?
ШОСЕТО. Повечето се разбягаха. Едни тръгнаха на една страна, други на друга, разделихме се. Аз останах.
РАГАЦА. Край стария римски път?
ШОСЕТО. Той ме учеше. „Колко неща съм видял, казваше той, колко хора са минали по мен, колко коне и камили, императори и просяци, войници и селяни, поети и разбойници. Колко каляски и прости селски каруци, слепи и зрящи... Някои тръгваха млади, а се връщаха грохнали и едва кретащи, други тръгваха бедни, а се завръщаха с кервани от камили... Колко сълзи видях и колко мъка, колко кръв се проля по мен и колко несправедливости се извършиха...“
РАГАЦА. И той е търпял всичко?
ШОСЕТО. И аз го питах същото. „Страдах, каза той, но един път трябва да страда и да понася всичко, защото той е най-важното – движението, пътят на човека, посоката, надеждата... Без нас човекът ще се състари и ще остане на едно място, и няма да види нищо в живота си, и целият свят, както и човекът, ще обрасне в трева“.
РАГАЦА. А какво стана с останалите?
ШОСЕТО. Повечето се изгубиха, обраснаха с трева, изчезнаха. А аз станах шосе. Имам и братовчеди – те живеят в гората. И сестра – тя води до морето.
РАГАЦА. Аз ще остана тук малко да си почина.
ШОСЕТО. Но не спирай! Защото най-важното е движението. Не падай духом – в началото е малко страшничко, но ти не падай духом. Ако не паднеш – нататък е лесно!...