Имало едно време... нов жилищен комплекс. Докъдето стига погледът – блокове. Блокове, блокове, блокове, море от блокове. Сиви, еднообразни, подобни на жилищна пустиня. И сред тази пустиня, незаселена още, стоеше той – архитект Стилянов. Сутринта се беше събудил с неясни копнежи и някаква мъка го измъчваше. Пролетният вятър блъскаше прозорците и малкото прасковено дърво в двора беше разцъфтяло през нощта. И архитектът внезапно разбра, че така повече не може. Че е живял неправилно през всичките тези години и още една пролет бе дошла и щеше да си отиде. А той я караше както всички, по инерция, ден след ден, година след година...