– Сашко! – вика бай Ламбо. – Саше, чуваш ли ме, Сашко!...
Сашко нищо не чува, в червената мъгла пред него изплува малкият дом, родният дом, самотен, сиротно стърчащ сред заобикалящия го свят, стояха есенни цветя в градината и паяжини се спускаха от лозата, от стрехите към напуканите стени, към прозорците с олющена боя… Едно дете тичаше под вишните с филия в ръка, филия, намазана с олио и червен пипер... това беше той, като малък... защо са бели вишните, нали цветята са есенни... Майка му под вишните, стои, загледана в детето, тичащо през двора... Там, в дъното на двора, е баща му, с бичкия в ръце, спрял за малко да работи, вдигнал глава, заслушан в дните, които си отиват... Кафявите листа на лозата, живяла с тях, и която щеше да живее и след тях, паяжините, обхванали листата и керемидите и слизащи надолу към вратата… а сестра му, къде е сестра му... няма я... градината, затрупана от червени есенни листа, и жабата в шахтата на водомера, със зеленикави очи, едва се вижда сред листата, бараката с почернели от времето дъски, с ръждясала пощенска кутия на покрива... Вървеше бързо този дом нанякъде, обвит в слънце и паяжини, поклащайки зимни цветя, с лозата, с малкото дете, тичащо през вишните, с майка му, загледана в него... Отиваше си, отдалечаваше се... Домът в лози и паяжини отмина. Под облагородените круши, до каменните плочи, в тревата, започваща да пожълтява, лежеше Сашко, бронзовият ключ на гърдите му светна на закъснялото слънце, ключът, който не беше от никой дом, блесна кратко и угасна, слънцето отмина... До главата му седеше бай Ламбо и плачеше...