Ето, съвременници мои! Видяхте!... И ние искаме вече 30 години да изобразим светли характери, благородни страсти, възвишени помисли, и ние искаме да се разхождаме с шпаги и да се питаме „Да бъдеш или да не бъдеш?“ и да накуцваме като Сирано дьо Бержeрак, и нашата сцена да тъне в хармония и щастие, но виждате какво става... Тъкмо започнем и ние като хората, и зимната ни привечер – зимна привечер, и вълците ни – вълци, и зимата ни – почти като в Народния театър, и всичко е толкова красиво и бяло – и се втурват на сцената ни ей такива хора, забушуват такива страсти, че да се чуди човек откъде се вземат. Защото в живота ги няма. И се омеша всичко, и красотата отива по дяволите, и се настаняват в театъра ни едни старчета и стрели, ревизори и дървеници, суматохи и лазарици, сака от велур и селяни от Итака, едни балкански синдроми и толкова още простотии, че да му се доплаче на човек. Ама как да плачеш, като ресорът ти е друг – трябва да се смееш. И ние се смеем. Със смях на лицето и със сълзи в сърцето се срещаме ние с нашите герои и борим се с тях доколкото можем, както е казал поетът. Изглежда, такава ни е ориста – и една зима да не можем като хората да представим. Но всеки със съдбата си. Ние с нашата, вие – с вашата. Важното е човек с човека да се среща и човек човека да чува. И да се усмихват!... Спокойни сънища!...

Към текста на пиесата.