А в свободното си време се отдавам на единствената си страст – унищожавам думи. Всеки ден по една. Сядам сам, затварям плътно прозорците, спускам завесите... Не бързам... Избирам я внимателно, почти сладострастно, отпивам от уискито и я забравям!... Зачерквам я от съзнанието си. Не я употребявам повече. Все едно че никога не съм я чувал. В някои случаи успявам, в други победата ми е само временна, тя пак се появява, след месец или повече... Но аз я забравям пак... С оцелелите засега думи ти пиша писма. Все по-кратки и с по-малко думи. Не знам кое ме кара да пиша, предполагам, прословутите тласъци на кръвта, прословутите кодове, които се предават от поколение на поколение, прословутите нуклеинови киселини... Отделям голяма част от времето си, за да пиша... Пестя от силите си, купувам най-хубавата хартия, която мога да намеря... И сядам да ги пиша... Затварям ги в бутилки от коняк. Не хвърлям никъде бутилките, в никакви реки или морета, редя ги в стаята... Когато я изпълня цялата, ще наема друга стая. И както предполагам, когато наема трета стая, ще се освободя от всичко. Тогава може би ще е възможно да се родя отново.